Клиничната социална работа не е допълнение към лечението на ХИВ, а важна част от него. Това е един от основните изводи в научна публикация, която анализира практиката на CheckPoint София и ролята на клиничните социални работници от момента на диагнозата до започването и поддържането на лечението.
Статията „Клиничната социална работа в областта на ХИВ – концептуална рамка и практическо приложение в българския контекст“ е публикувана в първия за 2026 г. брой на научното е-списание „Социална работа“ на Софийския университет. Нейни автори са Александър Миланов, Десислава Янева, д-р Маргарита Тарейн, д-р Ивайло Паков и Елена Биринджиева.
Изследването поставя във фокус един от по-слабо видимите аспекти на съвременната ХИВ грижа – какво се случва с човека между получаването на положителния резултат и момента, в който той действително достига до специализирана медицинска помощ, започва антиретровирусна терапия и успява да остане в лечение. Днес ХИВ може да бъде успешно контролирана хронична инфекция. Съвременното лечение позволява на хората, живеещи с ХИВ, да имат продължителност и качество на живот, съпоставими с тези на общото население. Наличието на ефективна терапия обаче не означава автоматично, че всеки пациент ще достигне до нея и ще остане в грижа. След диагнозата могат да се появят шок, страх, тревожност, срам и вътрешна стигма. Към тях често се добавят административни затруднения, страх от разкриване на ХИВ статуса, проблеми в семейството или работата, зависимости, финансови затруднения, ниска здравна грамотност или просто невъзможност човек сам да се ориентира в здравната система. Именно в тези моменти клиничната социална работа има пряко значение за резултата от лечението.
Български модел, създаден в CheckPoint София
Изследването съчетава преглед на научната литература и европейските стандарти с анализ на реалната практика на CheckPoint София – Център за сексуално здраве, управляван от Сдружение „Здраве без граници“. В центъра клиничната социална работа е организирана като част от цялостната грижа за пациента. Двама клинични социални работници работят съвместно с медицински специалисти и подпомагат хората от момента на положителния резултат, през потвърдителната диагностика и свързването със специализирано ХИВ отделение, до започването на антиретровирусна терапия и ранното проследяване. Работата включва кризисна подкрепа, психосоциална оценка, пациентска навигация, координация на прегледи и изследвания, придружаване, адаптирано консултиране и проследяване на придържането към лечението. Анализът показва пет основни направления, в които тази работа има особено значение – психосоциална стабилизация след диагнозата, преодоляване на административните и системните бариери, адаптиране на медицинската информация към конкретния пациент, подкрепа при множествена социална и психосоциална уязвимост и осигуряване на непрекъснатост на грижата в периодите, когато пациентът е изложен на риск да прекъсне връзката със здравната система.
Зад пациента, който прекъсва терапия, обикновено стои много повече
Особено ценна част от публикацията е анализът на анонимизирани случаи от практиката на CheckPoint София. Те показват колко различни могат да бъдат причините човек да прекъсне лечението – страх диагнозата да стане известна на работното място или в семейството, силна тревожност, вътрешна стигма и самообвинение, употреба на психоактивни вещества, ниска здравна грамотност, финансови проблеми, зависимости или необходимост от координиране на лечението между различни държави. Един от важните изводи е, че пропуснатият преглед или прекъснатият контакт със здравната система невинаги означават отказ от лечение. Зад тях могат да стоят страх, несигурност или опит на пациента да се защити от последствия, които в този момент му изглеждат по-страшни от самото заболяване. Затова подходът не е санкциониращ или обвиняващ. Задачата на клиничния социален работник е да разбере какво стои между пациента и лечението и да помогне тази бариера да бъде преодоляна. Понякога това означава кризисна интервенция. Друг път – придружаване до първия преглед, разговор за страха от терапията, адаптиране на информацията на разбираем език или просто поддържане на ненатрапчив контакт с човек, който постепенно се отдалечава от системата.
Практиката изпреварва системата
Публикацията поставя и важен системен въпрос – докато в редица европейски модели клиничните социални работници са част от мултидисциплинарните екипи за ХИВ грижа, в България тази професионална роля остава слабо институционализирана. Значителна част от психосоциалната подкрепа, пациентската навигация и управлението на случаи се осигуряват от неправителствени и общностно базирани организации. Практиката на CheckPoint София показва, че такъв модел може да работи и в български условия, но изследването посочва и неговата уязвимост – зависимостта от проектно финансиране, ограниченото географско покритие и липсата на гарантиран достъп до подобна подкрепа за всички хора, живеещи с ХИВ. Затова авторите аргументират необходимостта клиничната социална работа да бъде официално разпозната и интегрирана в системата на ХИВ грижа, с ясно определени професионални роли, компетентности и устойчиви механизми за финансиране. Основният извод на изследването е, че медицината разполага с изключително ефективно лечение на ХИВ, но неговият потенциал може да бъде реализиран само когато човекът действително достигне до него и остане в грижата на системата.
Клиничната социална работа е една от връзките, които правят това възможно.
Затова тя не трябва да бъде разглеждана като допълнителна социална услуга около медицинското лечение, а като част от качествената, интегрирана и пациент-центрирана здравна грижа. Както заключават авторите, развитието на клиничната социална работа при ХИВ е не просто въпрос на създаване на нова услуга, а на промяна в разбирането ни за качество, отговорност и човешка грижа в здравеопазването.